В историческия, типично италиански по дух център на Ферара, на потъналата в следобедно оживление уличка Гарибалди, влязох в едно малко магазинче и за миг бях пренесена през близо две хиляди километра на север към тихите старомодни градчета на английската провинция.

02

Английски, защото вкусът на мястото беше някак леко старовремски косервативен, а като казвам „старомодни”, не влагам никакъв негативизъм, дори напротив – думите ми са изпълнени с копнеж по времената, когато шивачът на мъжки ризи залагал душата си за качеството на своята стока, а магазинерът посрещал всеки клиент сякаш е единственият от поне век насам. И сред всички е царяла обстановка на взаимно уважение защото всеки е давал най-доброто от себе си и така е изисквал добрият тон.

Във времената на големите супермаркети, където толкова индивидуални стоки като храни и дрехи стават безлични, да попаднеш на магазинче като това на Виа Гарибалди е като да откриеш съкровище. Дама на средна възраст и господин около петдесетте ни посрещнаха приветливо и разкриха пред нас забравеното очарование на мъжката мода. Подредено с вкус и обич към най-дребния детайл, двуетажното магазинче бе побрало толкова мъжки ризи, подредени по цвят и стил, колкото не съм виждала и в големите шопинг-центрове. Имената на известните италиански дизайнери не звучаха натруфено в устата на дамата, която вадеше ли вадеше цветове, кройки и нюанси, а спокойната обстановка, удобното карирано канапе и приятната мека светлина ме караха да се чувствам съвсем на мястото си в този малък и не мой, а изцяло мъжки свят.

Докато чаках, се забавлявах да разглеждам рисунките и упътванията, които висяха по стените, поставени под стъкло в дискретни рамки от тъмно дърво. Имаше статии за предпочитаните от известни актьори ризи, дори упътвания как правилно се глади и съхранява мъжка риза, как на ръка се подгъват маншетите, как е добре да се зашие скъсано копче. До този момент си мислех, че знам как се гладят ризи – разбрах, че съм сбъркала. Но и се пренесох в момичешките си години, когато гледах как баба ми глади ризите на дядо ми и как ръбът на ръкава става тънък и остър, а парата от ютията насища въздуха с лек мирис на кóла, сладникавата влага изпълва стаята и прозорците леко се запотяват. Замислих се колко малко е нужно, за да създадеш нещо с любов и тази любов да си личи и да обгръща всеки, който се докосне до него.

Мотото на магазинчето – „Родени с риза”, провокира асоциация с представата за късмета (всички знаем вярванията за децата, родени с риза) и дрехата, която така ни приляга, сякаш Бог ни е създал с нея. Късметът за един мъж да намери ризата, която перфектно му приляга и е шита все едно за него, е като късметът за жената да открие уникалната рокля. А усещането, че хората, които те посрещат в това магазинче, осъзнават това и ще направят всичко възможно, за да ти помогнат… ммм, прекрасно е!

За онези, които имат щастието да посетят този красив средновековен град, да се порадват на жителите му, яхнали своите велосипеди, да примижат срещу  слънцето и да се вдъхновят от  митичните му каменни арки и прекрасната му катедрала, давам адреса на малкото магазинче: Ferrara, Via Garibaldi 56, Сamicia. Заслужава си поне да надникнете!

И в заключение – не си мислете, че някой ми е платил да напиша този текст. Дори ми се наложи да искам разрешение да снимам. Но удоволствието, че все още съществуват такива места, и тръпката да споделя насладата, която изпитах вътре, ме накараха да разкажа за този един час и за малкото магазинче със стоки не за мен.

01