СЪРБЯТ ЛИ ВИ РЪЦЕТЕ?

А сърби ли ви умът?

Реших да започна този блог, защото ми омръзна да слушам за кризата, която ни е връхлетяла и ни е накарала да живеем по-бедно, по-тъжно, по-уплашено. Откакто се помня, все сме в криза, но това никога не ни се е отразявало чак толкова болезнено. Въпреки че платовете по магазините бяха скучни и неразнообразни, жените се обличаха по-интересно, защото всяка се стараеше да бъде различна от другите. За жалост, днес изглеждат облечени като в униформа – един модерен цвят за сезона, една модерна кройка за сезона. Скука! В най-бедните времена след Промените една позната бе създала цяла колекция украси от цветя и мъниста за иначе скучните си банални черни обувки и чанта и ги сменяше според тоалета. Помня как оцветявахме връзките за маратонките си с бои за сладки или за яйца – в яркорозово, електриковозелено, тюркоазено; няма да забравя как със същите бои и най-обикновена марля от аптеката си правехме уникални фльонги за косата – бяха времената на диското и искахме да бъдем пъстри, бяхме млади и имахме нужда да бъдем отличаващи се. Помня и бродираните салфетки за хранене – майка ми ги скрояваше от изостанали парчета плат, а баба ми ги доукрасяваше с дантела и цветя, плетени на една кука. Връщайки се в онези години, накъдето и да се обърна в спомените си, виждам само желание за творчество и разнообразие въпреки „нямането”. Затова ужасно ме е яд сега да слушам как ни била нападнала някаква криза и затова трябва да живеем зле. Напротив, дори и да има такова нещо, то трябва да ни поразтърси и да ни провокира да измъкнем най-доброто от ситуацията.

А втората причина да започна блога е, че ме сърбяха ръцете.

Винаги съм обичала да създавам някакви по-различни неща за дома си. Шкафовете ми са пълни с ръчнорисувани чинии и чаши, с плетени салфетки за сервиране, дори и някои от дъските ми за хляб са изрисувани. Не се хваля. Смятам, че всяка жена умее тези неща и крие в себе си зрънце от Големия Творец на света. Но просто не го изважда на показ – от притеснение ли, от неувереност ли, или просто защото не подозира за него.

За съжаление от средата на миналия век войнстващият феминизъм наложи един нов образ на жената, с който тя – напълно обратно на очакванията, загуби самоуважението си. Жените станаха кранистки, строителни работници, полицаи, войници, шефове на банки. Нищо лошо. Но те започнаха да се прибират у дома уморени след минимум 8-часовия работен ден, често изпълнен с екстремни ситуации и стресиращи събития, а там беше семейството, което очакваше да бъде нахранено, изслушано, утешено, окуражено.  Но умората е лош готвач, слушател, утешител и другар. Умората те иска само за себе си и те кара да се затвориш, да напъхаш някакво ядене в печката, да сервираш по някакъв начин масата, да си даваш някакъв вид, че чуваш проблемите на децата или плановете на мъжа си.

Да не говорим, че този нов образ на жената закова мнение, че домакинският труд е втора ръка. Втора ръка и предимно за жени. Бившият ми съпруг редовно ми повтаряше, че домакинството било моя работа, а и какво съм искала, след като съм носела у дома по-малко пари от него. Това, че аз бях наемник, който често се прибираше след полунощ, а той сам си беше началник с доста свободно време, нямаше значение. Не го обвинявам – такава е нагласата на още много, много, много мъже по света. При това – до голяма степен благодарение на жените, които изведнъж решиха да изоставят женствеността си. (Друга тема, е, че изоставената и безпризорна женственост трябваше да бъде приютена някъде и много мъже я „приеха” в себе си.)

Някога жените са били истински господарки на дома си – независимо дали той е бил богат или беден. От тях е зависел вкуса на храната и дори бедните са били истински магьосници в кухнята.  Те наистина „въртели” къщата и да си стопанка на дома си било уважавана „професия”.  Самото обръщение „стопанке” било израз на това уважение. В момента голяма част от жените гледат на дома си като на хотел, в който преспиват, или като на досадно същество, което само изисква от тях, а нищо не им дава.

И да се върна към сърбежа в пръстите. Сърбежът в ума и пръстите, желанието да експериментираш, да опиташ нещо ново, да създадеш нещо с ръцете си. Има една много забавна мисъл, която казва: „Не се страхувай да опитваш нови неща. Не забравяй, че Ноевият ковчег е построен от аматьори, а професионалистите създадоха „Титаник”. Купете си бои и рисувайте, макар никога след часовете по рисуване в училище да не сте хващали четката – може да не станете известни, но ще изразите себе си. Рисувайте върху каквото ви попадне – чинии, чаши, стари рокли, нови рокли, върху обувки, чанти, салфетки за хранене, върху петънцата на детските блузки, върху дъските за хляб, върху някой шкаф или някоя стена дори. Научете от някоя баба как се плете дантела – някой път може да ви хрумне страхотна идея, а реализацията да ви струва скъпо или да е невъзможна без това умение. Научете се да кроите и шиете или намерете съмишленичка в желанието си да бъдете уникална. Аз имам една приятелка – Дани, която за мой късмет е професионален шивач и истинска вълшебница. Тя е създала за мен едни от най-елегантните и красиви дрехи, които някога ще облека, а миговете, в които сме седели над списанията и сме обмисляли кой плат как най-добре ще се получи, са били повече от най-скъпото спа-изживяване.  Да си призная, 99% от дрехите в гардероба ми са наше общо дело – някоя моя идея, която тя е доразвила според правилата на шивашкото изкуство и е реализирала. Наричам Дани „моят наркотик” и ужасно съжалявам, че напоследък имам все по-малко време да се срещам с нея. От това страдат и мозъкът ми, и гардеробът ми. Вие можете да си намерите друг „наркотик”. Измъкнете чука и пироните, огледайте дома си и вижте вещите и местата, които могат да бъдат претворени. Тръгнете от желанието си да притежавате нещо и го създайте сами.

Приключвам с тези размишления и спомени.

Идеята на блога ми е да покаже, че жените са творци с невероятни умения, които само трябва да бъдат събудени. Не ме опровергавайте!