Едно от най-шокиращите прозрения в живота ми ме връхлетя в Мозамбик. Излизахме извън града, към един от курортите по брега на океана, когато видях малко момче, може би на годините на сина ми, натоварено с празни бутилки от минерална вода, навързани една за друга по невъобразим начин. Детето беше дребничко и много слабо – както впрочем 99,90% от местните жители, които срещнах – и преди да приближим, отдалече се забелязваше само нещо, подобно на огромен облак от прозрачна пластмаса, а под него – две тънки, упорито пристъпващи крачета. После лъскавият пикап на домакините ми се изравни с това странно явление и видях изненадващо доволното детско личице – сякаш притежателят му носеше чувал, пълен поне с най-хубавите сладкиши на континента. Точно това изкоментирах и получих следния отговор: „Тези бутилки са по-ценни от сладкишите, защото означават, че неговото семейство ще има достатъчно вода, а и ще може да размени някои от тях за пари или за някаква съседска услуга…“. И така научих, че децата от бедните райони се ровеха из бунищата, в каквито бяха превърнати някои части на Мапуто, събираха бутилки, а после изминаваха километри до уличните чешми, за да ги измият, да налеят в тях вода и да ги отнесат обратно до домовете си. И така всеки ден, по няколко пъти.

Както казах, 99,90 % от хората, които видят в тази страна бяха слаби. Но и постоянно усмихнати. Сякаш бедността им се случваше на някой друг. Или по-точно – сякаш не съществуваше. Сякаш всеки следобеден дъжд превръщаше не техните, а нечии други градски колиби в истинско блато, в което децата тичаха, гонеха се и се кикотеха неудържимо сред прането, което майките им току-що бяха изнесли да съхне над локвите. Жените излизаха от тези колиби, обули сандали с висок ток, увили около съвършените си тела пъстри платове с местни щампи, с внимателно сресани коси и с неизменната си усмивка. Готови да не спират да се усмихват или да се смеят с глас, да флиртуват, да танцуват, да гълчат и да клюкарят, а после да се приберат в домовете си и да заспят сред влагата, най-вероятно отново усмихнати.

Някой би казал, че представям идеализиран образ на бедността, но не е така. Никога досега не бях попадала насред толкова отчайваща (за мен) бедност, но и никога не бях виждала толкова много хора, които въпреки бедността си не спираха да се усмихват. И деца, които, ако отворех прозорена на автомобила, не протягаха ръка за пари, а ми правеха забавни физиономии и чакаха и аз да се разсмея или ми сочеха с пръст по бузата си, че искат целувка.

Доколкото разбрах, там престъпността беше невероятно по-ниска в сравнение с онази, отвъд границата с Южна Африка. „Можеш да оставиш чантата си в колата“ – казаха ми една вечер домакините ми – „нали паркираме пред ресторанта“. И на изумените ми въпроси не се ли краде, отговориха: „О, да, и тук стават кражби, но много рядко. Преди две години бяха изнесли мебелите от къщата на един, явно го бяха нарочили за нещо“…

Никога досега не бях виждала хора, които са доволни и с малкото, което имат, които се събираха в събота привечер на крайбрежния булевард, за да танцуват и да се целуват. Понякога предпочитаха да си купят бира, вместо жетони за тока; радваха се на шишетата от минерална вода; разхождаха се до рибарското селище, за да разгледат дрехите, дарени от разни фондации, но неизвестно как оказали се на сергиите, или просто да послушат лакърдиите на рибарите. И в неделя сутрин се оставяха пасторите им да ги кръщават и пречистват с потапяне във вълните на океана край същия този крайбрежен булевард, на който бяха осъмнали влюбващи се, изневеряващи, прелъстяващи, често подпийнали и залитащи, но неспирно усмихващи се.

Описвам всичко това, защото в някои моменти осъзнавам как ние не умеем да се радваме дори на многото, което притежаваме, как в сравнение с тези хора сме истински богаташи и как не оценяваме невероятния си късмет. Знам, че човек винаги трябва да се стреми към повече, но препълненият гардероб или преяждането всеки ден не са по-добър живот. За мен богатството е и в това, да виждаш красотата на нещата, които всекидневно пресичат пътя ти, да откриваш другите им лица, различните възможности, да си любопитен, експериментиращ и да умееш да превърнеш едно обикновено пластмасово шише от минерална вода в съкровище.

А това се оказва толкова лесно!

Нужни са само свещ, клещи, поялник, ножица, макетно ножче и дребни елементчета, взети от стари бижута или ключодържатели. И една бутилка от минерална вода – каквато имате – безцветна, синя, зелена…

Нарежете с помощта на макетното ножче и ножицата пластмасата на дребни парченца с избрана от вас форма…

… а после ги нагрейте на пламъка на свещта. Препоръчвам ви да ги държите с клещите (ако те имат пластмасови дръжки) или с дълга пинсета и готварска ръкавица. Когато станете чувствителни към поведението на различните видове пластмаса при досег с пламъка, може да ги държите и с пръсти, но по-добре не рискувайте. След нагряването ще получите основните елементи за онова, което сте решили да сътворите.

Изчакайте поялника да се нагрее и пробийте дупчици там, където искате да се осъществи нанизване или свързване. Работете много внимателно, за да се предпазите от крайно неприятни изгаряния!

Когато пластмасата изстине, изключете поялника и го оставете на безопасно място, недостъпно за деца и домашни любимци. После вкарайте в дупчицата малка халка.

Направете това и с останалите парченца пластмаса и… оставете фантазията си да работи. Обещавам ви да получите най-оригиналните ключодържатели или висулки за чанти, най-ефектните бижута.

Какво сътворих аз от парченцата бутилки, ще видите на: http://www.facebook.com/#!/media/set/?set=a.360527504024063.84101.100002004487647&type=1

Отново искам да благодаря на вълшебната Страна отвъд дъгата, която ме провокира за тези занимания!

Необходими материали: свещ, клещи или пинсети, поялник, готварска ръкавица, ножица, макетно ножче и дребни елементчета, взети от стари бижута или ключодържатели;

Време за изработване: за ключодържателя от снимките – около половин час.

Вложени средства: нито стотинка!