Венеция. През моите очи

Warning: preg_match(): Compilation failed: invalid range in character class at offset 34 in /home/razvihre/public_html/wp-content/plugins/nextgen-gallery/products/photocrati_nextgen/modules/nextgen_basic_tagcloud/package.module.nextgen_basic_tagcloud.php on line 183

Warning: preg_match(): Compilation failed: invalid range in character class at offset 34 in /home/razvihre/public_html/wp-content/plugins/nextgen-gallery/products/photocrati_nextgen/modules/nextgen_basic_tagcloud/package.module.nextgen_basic_tagcloud.php on line 183

Warning: preg_match(): Compilation failed: invalid range in character class at offset 34 in /home/razvihre/public_html/wp-content/plugins/nextgen-gallery/products/photocrati_nextgen/modules/nextgen_basic_tagcloud/package.module.nextgen_basic_tagcloud.php on line 183

Warning: preg_match(): Compilation failed: invalid range in character class at offset 34 in /home/razvihre/public_html/wp-content/plugins/nextgen-gallery/products/photocrati_nextgen/modules/nextgen_basic_tagcloud/package.module.nextgen_basic_tagcloud.php on line 183

Warning: preg_match(): Compilation failed: invalid range in character class at offset 34 in /home/razvihre/public_html/wp-content/plugins/nextgen-gallery/products/photocrati_nextgen/modules/nextgen_basic_tagcloud/package.module.nextgen_basic_tagcloud.php on line 183

Warning: preg_match(): Compilation failed: invalid range in character class at offset 63 in /home/razvihre/public_html/wp-content/plugins/nextgen-gallery/products/photocrati_nextgen/modules/nextgen_basic_tagcloud/package.module.nextgen_basic_tagcloud.php on line 183

Warning: preg_match(): Compilation failed: invalid range in character class at offset 63 in /home/razvihre/public_html/wp-content/plugins/nextgen-gallery/products/photocrati_nextgen/modules/nextgen_basic_tagcloud/package.module.nextgen_basic_tagcloud.php on line 183

Warning: preg_match(): Compilation failed: invalid range in character class at offset 63 in /home/razvihre/public_html/wp-content/plugins/nextgen-gallery/products/photocrati_nextgen/modules/nextgen_basic_tagcloud/package.module.nextgen_basic_tagcloud.php on line 183

Копнежът ми по Венеция се роди още някъде в ранните възрасти, когато бурите на хормоните още не ме бяха завеладели изцяло, но в главата ми вече бушуваха въпроси без отговор за света, за хората в него, за нещата, които се случват на тях, а на мен – не, и обратно. Започна с една серия картини на майка ми – редици къщи, целите в петна от сенки, слънчеви зайчета и влага, а между тях не улици, а канали. Водата в каналите не беше синя, сива, или дори черна, а пъстра, от целия свят, който се отразяваше в нея – червени и розови мушката, прозорци с поизбелели виненочервени щори, клетки с разноцветни птици, тераси, отрупани с пране, лимонови дръвчета в саксии и непознати за мен вечнозелени растения с тъмни твърди листа. Когато години по-късно, вече в истинската Венеция, се загледах през парапета на едно безименно мостче, водата в канала под мен беше същата като в онези картини. Само дето в нея, заедно с всичко останало, вече бях и аз.

Спомних си онази история за града, чиито жители били толкова богати и с такова високо самомомнение, че били наказани да потънат в морето и само веднъж на хиляда години получавали шанс да се покажат над повърхността. Сякаш онова, което виждах не беше отражение, а друг град, който прозираше през прозрачната вода. Факт е, че Венеция потъва, а италианците живеят живота си с някакво особено усещане за щастлива обреченост и сякаш не правят нищо, за да спрат този процес. Може би именно той всяка година води при тях стотици хиляди хора, които трескаво искат да видят това чудо на човешкия труд преди то безвъзвратно да се изгуби в морето. Да, Венеция потъва и определено така получава допълнителен чар, макар че докато ходиш по настланите с камък улици, ти се струва невероятно. Невероятно ти се струва и това, че е построена върху основи от дебели дървени колове, забити в тинята на Лагуната. Само когато видиш как на места уличките са извити като дъга под тежестта на къщите от двете им страни, осъзнаваш, че онова, което пише в пътеводителите и историческите съчинения е вярно. „Венеция е построена от гребци”. Истинския смисъл на тези думи осъзнах едва когато пристигнах тук. Сушата е толкова далече, че изглежда невероятно как дори със съвременната техника ще бъде издигнат цял град, с огромни църкви и дворци, с площади, с мостове и с безброй домове, отрупани с богатствата на цял свят. Всеки камък, всеки кол за основите, всяка тухла – всичко е докарано с лодки през залива. Дори и материалите за огромната и богата „Библиотека Марчана”, с релефите и статуите й, приютила едни от най-редките и ценни книги в света. Когато са я създавали, венецианците много добре са осъзнавали, че подобни убежища допълнително украсяват властта и богатството…

Водата в по-големите канали беше равномерно жълтеникавозелена или зеленикавосиня. Вероятно на дъното им лежат стотици свидетелства за миналото на този вълнуващ град, пред който отстъпват всички други „венеции” на света. А може би иманярите отдавна са обрали всичко. Несъмнено Санкт Петербург също е прекрасен и богат, но още от първите си дни той е бил галеното дете на цялата Руска империя. Брюж е романтичен и някак северно спокоен с лебедите и върбите, задрямали по бреговете му, но той никога не е бил фактор, само спирка по пътя на диамантите в Европа. Докато Венеция в определен период от живота си сама е била империя и е водила войни с изключително по-мощни съперници като папите и османците. Наполеон я опожарява и оплячкосва така, както не са били оплячкосвани нито Петроград, нито Брюж. Вероятно е била твърде остър трън, забит в окото му, щом не само разграбва църквите и дворците й, но и заповядва всичко, което не може да бъде изпратено за Франция, да бъде разрушено, унищожено и опожарено. Историята носи допълнителен чар на града. През XVIII век Венеция е бедна, дори не е и сянка на отминалото величие. Първите й фотографии и старите литографии показват някога богатите й жители в одрипано облекло, сред запуснати улички и невзрачни рибарски лодки. Но тя преодолява и това. Днес не властва над Средиземноморието и Адриатика и някогашните й колонии се борят за вниманието на света заедно с нея, но макар и обедняла, тя все пак е запазила своя аристократичен дух, гордостта си и презрителния си поглед към всички онези, които въздишат по улиците й, щракат с фотоапаратите и се опитват да занесат у дома малка частица от нейната прелест и слава.

Това че видях лицето си, отразено в града, за който толкова съм мечтала, ме накара да се замисля, не вижда ли всеки от нас във Венеция онова, което на него му се иска. Преди да попадна там се бях наслушала как миризмата на влага и разложение от каналите била нетърпима, как тълпите така я били изпълнили, че не се усещал ароматът на морето, а само мирисът на пот и многобройни парфюми, как глъчката на гласове от десетки краища на света пречела да се чуе плисъкът на веслата в каналите. Аз не видях нищо от това. Няколко блажени часа скитах и се губех из нереално пусти улички, толкова тесни, че двама души и без това не биха могли да се разминат – в този град каналите са по-широки от улиците. Сградите затулваха всеки слънчев лъч и сенките между тях бяха студени и тъмни. Тези тъмни сенки и още по-тъмни сгради оформяха своебразна рамка, в която на всеки кръстопът грейваше в ярки цветове огряно от слънце мушкато или блесваше снежнобяло пране. Очите ми постоянно се бореха да привикнат с контраста на полумрака и ярката светлина, а опитите ми да снимам тези невероятно красиви находки завършваха с провал.

Харесаха ми паркираните край вратите малки очукани моторници, с които местните пътуват по свои си дела из града. Сложните плетеници на металните решетки по прозорците издаваха занаятчийска работа отпреди векове. Омагьоса ме плисъкът на вълничките в малките стъпалца, изрязани така, че по-лесно да се качиш в гондолата. Гледката на остров Сан Микеле ме изпълни с копнеж. Там се намира най-романтичното гробище на света и вероятно удоволствието да бъдеш погребан в него е запазено за малцина избраници, но на човек нищо не му пречи да помечтае – дори за това, нали?… „Канале Гранде” беше както винаги величествен и паркираните пред частните дворци скъпи моторници изглеждаха много шик. „Санта Мариа дела Салуте”, което се вижда от площада „Сан Марко”, през залива, изглеждаше нереална в леката мараня над водата, а на нейния фон капитаните на фериботите паркираха с такава лекота, че с удоволствие се застоях да ги погледам. Кафе „Флориан” ме подмами с олющената си мазилка и снежнобелите си покривки върху които чашите искряха като най-скъп кристал. Седнеш ли там, не само ще изпиеш на една глътка ароматното и силно италианско кафе, но и ще станеш малка частица от историята… Най-дълго се застоях в едно едно магазинче за ръчна хартия, беше донякъде невъзпитано само да зяпам, а нищо да не купувам, но възхищението ми от творенията вътре явно бе толкова неприкрито, че собственикът с мила примирена усмивка се съгласи да го снимам, въпреки, че малко преди това беше отказал на група американци. Работилничката му сигурно беше някъде отзад и той имаше вид на човек, който бърза да се върне при любимото си занимание, но трябва да изтърпи туристите заради бизнеса и прехраната. Искаше ми се да го разпитам безброй неща, но в италианския ми все още няма толкова думи…

Когато жегата започна да прегаря, на малкото площадче пред възстановения от пожара театър „Ла Фениче” започнаха да се събират местните. Те бяха изключително лесно разпознаваеми – мъжете с ризи и сака, а жените с обувки с висок ток, шалове и толкова екстравагантни бижута, че би било изключително непрактично да са туристки. Самата аз – в чест на мечтания град – бях обула елегантни сандали с висок ток и след шест часа неспирно скиталчество, се заричах как следващия път ще дойда тук с ниски платнени пантофки. Представлението щеше да започне доста по-късно и местните използваха времето, за да побъбрят за нещата от деня, да поздравят познати, които скоро не са виждали и да изпият по чаша кампари. Площадчето се изпълни с малки пламъчета, когато лъчите на вече ниското слънце се стрелнаха между сградите и попаднаха в оранжевочервената напитка. Усещането продължи не повече от минута, но беше безкрайно красиво и вълнуващо. И ме накара да заподозра венецианците, че са избрали да пият на площада кампари именно заради особената естетика на залеза и края на деня, когато контрастът между студените синкави сенки и малките пламъчета в чашите е особено силен.

В този час започна приливът и улиците, по които бях вървяла на идване, вече бяха залети с вода. Тогава наистина се изгубих и в търсене на вярната посока открих истината в още една фраза: „Във Венеция няма „само направо”. Всеки местен, когото попитах как да стигна до паркинга на малкото площадче „Рома”, ми обясняваше: „Оттук наляво (или надясно, според мястото, където се намирах и онзи който ми обясняваше), после надясно (или наляво) и през първия мост sempre diritto, все направо.” Нищо подобно! „Все направо” в този град наистина няма или поне не това, което пришълците в него си представят. Тъкмо когато решиш, че си поел по вярната указана посока, в края на уличката те чака разклонение и трябва да избираш – ляво или дясно, а така рискуваш отново да се върнеш там, откъдето си тръгнал. След дълги лутания сред сенките, които вече не бяха синкави, а тъмновиолетови, осъзнах, че „sempre diritto” означава просто да следваш табелите. Венецианците много разумно и старателнo са ги поставили из своя лабиринт  – вероятно, за да не замръкват натрапниците в прекрасния им град, и те за пет минути ме отведоха до желаното място. Но както всяко нещо във Венеция и това лутане ме обогати. На няколко пъти се разминах с представители на местната аристокрация, които в мрака приличаха на герои от черно-бял филм. Мъжете носеха черни костюми и снежнобели ризи, а дамите им – копринени рокли и тънки шалове около раменете – представлението в „Ла Фениче” вече беше започнало, затова вероятно отиваха на вечеря в любимия си ресторант, за който туристите с раници и маратонки не бяха и чували, а и нямаха достъп. А на брега на един тесен канал, в който водата вече изглеждаше напълно черна, край миниатюрно мостче, подобно на силует, изрязан от хартия, бях привлечена от музика и топла оранжева светлина. От малко прозорче над главата ми се чуваше говор; хората не се виждаха, но забелязах горната част на старинна дървена библиотека, с рафтове, отрупани с книги в кожени подвързии. В падащия мрак това греещо правоъгълниче беше вход към друг свят, към който аз не принадлежах. Поне не още.