Следващите редове са част от книгата, която седнах и написах, размишлявайки защо все не ми остава време. Защо все тичам нагоре-надолу, правя списъци, добавям и задрасквам задачи… И пак в края на деня, седмицата или месеца имам толкова много несвършени неща. Когато сме на 20, не се замисляме за тези неща. Когато сме на 30, вярваме, че все още имаме време. Когато сме на 40, нещата изглеждат някак страшни…
Ако и вие сте си задавали въпроса „Защо времето постоянно не ми стига?!“, може би тези редове ще ви бъдат интересни. Ако искате решени, може би цялата книга ще ви бъде полезна. Или поне ще ви даде някаква нова посока на действие. Особено, ако жонглирате с домакинството, работата и неустоимото желание да се отдадете на хобито си…
Какво се случи с времето?
Две са нещата, с които трудно можем да се справим в живота – парите и времето. И ако с парите успяваме да постигнем някакво „разбирателство”, да ги привлечем, получим, наследим, натрупаме, да ги „накараме да работят за нас”, с времето винаги сме на загуба. То винаги ни побеждава и ние винаги се влачим след него и винаги го губим.
Времето е най-ценното нещо в познатата ни Вселена. Надали някой няма да се съгласи с това. Звезди се раждат и умират, нови галактики се формират и разпадат, но ние – хората, живеем на едно уникално малко местенце сред целия този безкрай и разполагаме със съвсем мъничък отрязък от време, за да постигнем мечтите си и осъществим копнежите си. И най-тъжното е не в контраста между невъобразимите времеви интервали около нас и нашите собствени – толкова кратки, а в човешкото поведение. Ние се държим сякаш ще живеем като галактики, сякаш винаги ще бъдем тук и ще имаме неограничен запас от безценни минути, за да си ги харчим и пропиляваме както си поискаме. Без дори да се замислим.
А времето е всъщност най-ограниченото нещо, с което разполагаме. И още по-тъжно е, че не можем да го спрем и да кажем: „Ето сега ще запазя тези два часа и 15 минути за по-късно, когато ще ми потрябват и ще е важно да ги имам”. Никакъв шанс. Времето изтича през нас, без значение какво правим, как го правим, колко пари имаме, колко власт, колко надежди градим и колко молитви изричаме. Ние започваме да го губим още със самото си раждане.
Времето е нашият най-ограничен ресурс.
И обикновено просто го пропиляваме с голяма част от решенията си.
Чели ли сте някога кратката, но сърцераздирателна поема на Роуз Милиган (Rose Milligan) “Dust if you must”? Ако не сте, съветвам ви да я прочетете – оригиналната поема, не преразказаните й версии в родните „женски” сайтове, които са отнели огромна част от красотата й. Ако не ползвате английски, просто хванете речника и си помогнете с него. Думите са простички, внушението е огромно. Не се знае много за живота на Роуз Милиган, освен, че е домакиня и един ден е просто е изляла на белия лист болката си от това, което се случва с живота й.
Прочетете тази поема, моля ви!
Една приятелка ми я изпрати преди време и първата ми реакция беше да се разплача. Може би защото в семейството на приятелката ми има нелечимо генетично заболяване и съпругът й, братята му, братовчедите му и всичките й племенници вече са си отишли от този свят съвсем млади. Може би защото двете й красиви дъщери, толкова умни и смели, също ще си отидат болезнено млади преди нея и тя няма какво друго да направи, освен да бъде повече време с тях. Тя е талантлива художничка и виден международен общественик, но най-важното за нея е времето. За нея то е повече от безценно, в най-жестоките измерения на тази дума.
Аз израснах и бях възпитана с философията „Залудо работи, залудо не стой”. Може би някои от вас също. Може би това е нагласата, която създава великите нации, може би това е поведението, което прави хората богати, в материален план. Но за мен, когато вече съм преминала границата на 40-те си години, това е една ужасна философия. Философия, която ни превръща в роби, която не ни оставя шанса да се насладим на изгрева или залеза, да опрем чело в прозореца и да гледаме как дъждовните капки се стичат от другата страна на стъклото, да помълчим в прегръдките на любимия човек, да поседим до децата си спокойно, гледайки ги как спят. Просто гледайки ги как спят. Без да търчим из дома си, будейки ги, приготвяйки закуски, изпадайки в истерия, че ще закъснеят. Ще закъснеят за къде? Всички вече сме отдавна закъснели.
В моя живот на жена, родена и израснала на Балканите, чистенето и постоянното подреждане винаги са били нещо като религия. Вяра в немилостиво божество, което ще ме накаже жестоко, ако домът ми не свети, ако всички дрехи не са изпрани и изгладени и на печката не къкрят поне две ястия за деня. Чистенето, подреждането и „домакинстването” са мисия доживот за стотици хиляди жени. Без значение дали имаме и постоянна работа от 9 до 5 или такава – каквато аз имах – от неизвестно колко до неизвестно колко часа.
Стотици хиляди жени живеят в този безумен цикъл на работа, тичане, подреждане и чистене без да могат да вдигнат глава. Оставили са се в ръцете на един от най-големите крадци на време и му се покоряват. И учат дъщерите си да му се покоряват. Имах една приятелка, чиято свекърва след сватбата започна да идва в новия им дом и да проверява с бели ръкавици дали по мебелите има прах. Приятелката ми работеше 8 часа на ден, грижеше се за дома и се стараеше да няма и прашинка наоколо, защото не се знаеше кога жената с белите ръкавици ще звънне на вратата. Тогава просто си мислех, че това е грозно и жестоко. Дори не съм се замисляла да говоря с нея за дъждовни капки, изгреви, залези и прегръдки с любимия. Любим? Колко да е бил любим, щом е бил съучастник в това допълнително ограбване на живота й…
