Седми ден този град  ухае на вода и прах.

Знам, трудно е да бъде обяснено как ухае прахта, особено когато не я виждате по прекрасно изчистените улици. Но навярно сте усещали – в мига, в който първите едри капки летен дъжд докоснат горещата улица – как изведнъж ноздрите и дробовете ви се изпълват с онзи богат, плътен, завладяващ аромат на мокър асфалт, мокра пръст, мокър цимент, който ви кара да искате да го преглътнете и да вдишвате още и още. По нашите географски ширини това състояние трае само една-две минути, но в Бангкок му се наслаждавам вече седми ден, от сутрин до вечер, дори и през нощта.

Влажно е. Горещо е. Даже е много горещо и това дори не е най-топлият сезон. Само на два часа полет със самолет от линията на Екватора, при това в посока Север, но Северът няма значение тук. Всяко затворено помещение – фоайе, пасаж, ресторант, дори Skytrain, са климатизирани и от влажната жега навън буквално се гмурвам в отрезвяващия хлад вътре. И всеки път, когато изляза от хотела, където мощните климатици поддържат една здравословно студена атмосфера, първото усещане е удоволствие. Горещината ме облива. Сякаш съм прекрачила прага на не много сгорещена парна баня и изтръпнала от изкуствения хлад, кожата ми с благодарност попива топлината. Няколко минути по-късно вече търся същия този хлад, от който съм избягала. Гледам да изкачвам колкото е възможно по-малко стъпала, а от бързото ходене съм се отказала още в първия ден.  Въздухът е горещ и влажен, храната е гореща и люта, цветовете са горещи и пикантни – с една особена яркост, която никога няма да видя в моята Европа с нейната мека и познато уютна, но някак хладна светлина.

Но онзи, който не е поскитал по улиците, е изгубил шанса да усети Бангкок. Признавам, понякога съм се чувствала по-притеснена и застрашена в София, отколкото тук. Първият път бях шокирана, когато един мъж ни спря и ни заразпитва накъде сме тръгнали, а после каза, че работи за голям магазин за сувенири и те му плащат, за да изпраща туристи натам. Каза го чистосърдечно и добави: „По-евтино е, ще се уверите. И са правени в Тайланд, не другаде! Не сте длъжни да купувате нищо, просто разгледайте!”. А след това добави, че ако шофьорът на триколесното тук-тук ни поиска повече от 150 бата, не бива да се съгласяваме. „Много са скъпи, по-добре е с такси!”.

Аз обаче предпочетох да се разходим дотам – когато си в непознат град, е глупаво да имаш само една цел. Не знаеш какви чудеса може да подминеш просто ей така, само защото си „моторизиран”. Походихме около 5-10 минути и от дясната си страна видях голям и пъстър магазин за сувенири. Загледах се във витрината и тъкмо да влезем, когато друг мъж каза: „Този е скъп, мадам. Вероятно търсите…”  – и спомена името на магазина, към който бяхме тръгнали. Аз съм мрачна балканска душа, недоверчива към непознати, особено такива, които безплатно ми предлагат услугите си. Но мъжът ми обожава да си говори с хората по улиците и двамата се заприказваха. Новият ни познат се оказа инженер с офис точно до магазина със сувенирите. Днес отивал натам, защото ще работи. Ще работи? Неделя е. Е, често се работи и в неделя, казва той. „Работата не чака. А и жена ми е шопинг-маниачка – знае всички магазини и аз трябва да печеля пари”. Не го изрича нацупено или обвинително, по-скоро с гордост, че може да задоволява прищевките на жена си. „Жалко, че не е в Бангкок в момента, щеше да покаже на съпругата ви най-добрите магазини”.

Изглежда щастлив, направо сияе доволен, защото е в състояние да се грижи за семейството си и жена му си има „хоби”, което той може да поддържа. А и аз съм щастлива – именно защото жена му не е в Бангкок, иначе надали бих устояла на изкушението.

В края на тази история трябва да кажа, че магазинът се оказа на три етажа, пълен със страхотни сувенири и наистина с нормални цени. Не както в Бали, където всичко е „1000 долара, мадам, ама само заради вас – 700!”. На връщане пак надникнах  в първия магазин – балканската ми душа не изтрая. Цените бяха два пъти по-високи, а фигурките – нескопосани отливки на слончета от някаква смола, имитираща дърворезба.

Тайландците са щедри. Щедри на усмивки, щедри на помощ. Когото и да попиташ за посоката, ще те упъти, дори ще повърви с теб, за да е сигурен, че няма да се объркаш. Малко са нещата, към които не са толерантни. Обаче, ако кажеш нещо неуважително за кралското семейство, това може да ти коства затвор. Тайландците искрено обожават краля си и в момента, когато здравословното му състояние е разклатено, всички се молят за него. Кралицата също е на голяма почит – портретите на двамата може да се видят не само на публично място, но и в домовете на обикновени хора, по фасадите на жилищни блокове, провесени от прозорците, а много болници, детски центрове и училища из Бангкок и провинцията са подкрепяни не само морално, но и финансово от кралското семейство.

Градът и хората

Бангкок е основан е през далечнта 1782 година, когато крал Рама I го премества от Тон Бури – от другата страна на реката, за да осигури защита срещу нападенията на бирманците. Започва небивало строителство. Всеки, който е видял дори само малка част от градежите на остров Ратанакосин, ще остане изумен от невероятното количество труд, търпение и фантазия, вложени в украсата им. И от количеството злато. Всеки тайландец поне веднъж в живота си е направил дарение в чисто злато за някой храм в страната, а мнозина го правят всяка година. Златото се продава на малки листчета според това, колко можеш да си позволиш.

В тази държава, където успехът ти се обяснява с добрата ти карма и всеки уважава богатите, защото са си го „изработили” в предишен живот, не е срамно и да си беден. Никой не съди никого – всеки е приет с добрите и с лошите му страни, стига разбира се, да спазва някои правила. Първото е да уважава кралското семейство, а след това – околните, което от своя страна означава много неща, но най-видимо е в надписите, които гласят: „Буда не е за продан и декорация, уважавайте Буда!”. Купуването на статуетки с Буда се смята за морално престъпление. Няма да бъдеш арестуван, но ще изгубиш уважението на хората и веднага ще усетиш разликата – в това общество, където уважението е над всичко.

Това чудно нещо уважението най-силно се забелязва при таксиметровите шофьори и полицаите. Таксиметърът се включва със сядането на клиента, бакшишът не се подразбира. Всяко ресто се връща до стотинка и само от теб зависи дали ще оставиш повече, или няма. Няма го и онова нехайно пренебрежително отношение, което доста често срещаме при нашите полицаи. Оставам с усещането, че имам цялото им внимание и готовност да помогнат – аз съм гражданин, нищо че съм туристка, а те работят именно за гражданите. (Казах ли колко са им секси униформите? Ох! Дизайнерът добре се е постарал, ама явно и те се стараят – всички са стегнати, жилести, само мускули, кой знае какво и как тренират).

Сервитьори, продавачи, купувачи, охраната, окичена с пистолети, палки, белезници и радиостанции, тайландецът, застанал на касата в супермаркета първо поздравява касиерката с усмивка и долепени длани, едновременно с това тя прави същото и чак тогава пристъпват към частта с плащането. През тези дни много често се замислям, че ние – българите, е добре да прекарваме първите си седем години в Тайланд. Ей така, профилактично.

Бангкок означава – може би – Крайречно село сред диви маслини. Така се опитвам да си го преведа аз. Защото „банг” е „крайречно село”, а „кок” – „дива маслина”. Но може и да греша. Истинското име на града е най-дългото в света – заема цели пет реда от колонката в пътеводителя на „Нешънъл Джеографик”, и е непроизносимо и труднонаучаемо за нас, европейците. Затова ми харесва онова, с което го наричат тайландците – Град на ангели. 

Харесва ми начинът, по който повечето хора тук говорят английски. Едно обукновено “Thank you!”, звучи като тенкюуу, като в трите последни юуу има вложени поне три различни удължени интонации. Езикът е тонален и един тон по-ниско или по-високо може изцяло да промени смисъла или да означава съвсем различна дума. Моето име звучи като ВиИра с две ударения на двете и-та и леко покачване на гласа на второто. Най-вероятно не значи нищо. Иначе съм „мадам РооУ”, как изглежда само!

Жиците. Те са навсякъде. Опънати по улиците като гигантски вени, сякаш са оплели града и по тях тече кръвта му. Преминават през оградите и клоните на дърветата, усукват се в плътни кръгове и спирали по стълбовете, около билбордовете, балконите, ниските покриви и антените.  Не изглеждат грозно, дори напротив – създават усещане за живот, за жизненост и сякаш чрез тях всичко е свързано, въпреки огромните разстояния. Може би някой ден управниците на града ще решат да вкарат всички тези жици под земята, в подредени чисти тръби, но дано този ден не е скоро, защото Бангкок ще изгуби част от атмсферата си.

Градът е многоетажен. Нямам предвид небостъргачите и кулите. Скоростните им асансьори директно те водят в небето. Но над уличното платно с тротоари има пасаж, над него – магистрала, над нея – второ и трето платно на други магистрали, свързващи различни краища на града, друг пешеходен пасаж, а от пасажа – стъпала към перона на Skytrain или към близкия търговски център, от който можеш да преминеш пак „по въздуха” над друга улица и да се озовеш в съвсем различна част на града.

Философски погледнато, Бангкок е истинска плетеница от възможности и избори.

Изглежда хаотичен – сякаш само най-големите постройки и магистралите са планирани строежи, но пък именно това го прави толкова жив. Дори само да гледам в една посока, пред очите ми постоянно изскачат нови неща: о, ще започна да простирам прането като тайландките – на закачалки, за да си спестявам гладенето после! Виж тази разкошна градина на покрива! И още една, и още… Всъщност, почти всяка тераса представлява малка джунгла с истински дървета. Горещина и влага – тъкмо онова, което растенията обичат, но и тайландците обичат растения. И няма никакво значение, че влагата буквално изяжда мазилката по фасадите. Не изглежда грозно, просто още не е дошъл моментът за ново боядисване.

Трафикът . В 5,00 часа сутринта е по-страшен от този в София по време на най-големите предколедни задръствания. Улиците са винаги пълни, няма такова нещо като „рано сутрин” или „късно вечер”.Градът е буден и облян в светлини.

Откритото метро – Skytrain, е най-лесният начин за придвижване – изумително точно е, влаковете пристигат през няколко минути, а спирките обхващат почти всички важни точки на разположения по реката град. (Не се изненадвайте, ако видите вагон, брандиран с реклама на „Българско кисело мляко“.) За останалите дестинации има автобуси – с климатик или с отворени прозорци, мотори и скутери. Моторите и скутерите са повече от колите и тук не са някаква романтика, както у нас, а обикновено средство за придвижване. И за бизнес – не искаш да хващаш такси или тук-тук, чудесно – има стоянки за таксита-мотори или таксита-скутери.

И лодки! Туристически, хотелски, частни за определени маршрути и за маршрути по желание, „дълги” лодки, обикновени лодки, малки корабчета, воден експрес. Дори не споменавам плаващите ресторанти и онези, които предлагат двучасови разходки из каналите на града. Някои от тях се движат бавно и почти незабележимо, други са бързи и предизвикват големи вълни, които карат „дългите лодки” да подскачат и да се стоварват във водата с трясък, сякаш ей-сега ще се пречупят, а лодкарите спират грамадните им двигатели и чакат, докато водата се поуспокои. Вълните плискат през борда, лицето ми е мокро, мокри са стъклата на слънчевите очила, обективът на камерата, роклята ми.

Но пък това разхлажда. Всъщност по реката е доста по-хладно, разликата се усеща веднага, още с прекрачването от леко помръдващия понтонен кей.

Чао Прая. Реката. Когато съм по средата й, много ясно усещам силата й, която я е превърнала в естествена, труднопреодолима граница срещу набезите на бирманците. И още по-ясно усещам, че не умея да плувам.

Мощна, вълнуваща, дълбока, с води с плътен кафеникавозелен цвят, напълно непрозрачни, влачещи цветя, палмови листа и кокосови орехи. Пълна с риба. Неведнъж видях мъже, приседнали с въдица на ръба й. Не бих се осмелила да опитам техния улов, но съм убедена, ще вечерта децата им ще му се насладят.

Храната. Няма толкова вкусно нещо! И толкова люто! Класическото тайландско ястие включва голямо количество от най-парещите чушки чили – онези, чиито вкус в първия момент не усещаш, после те опарва, а след това започваш да кашляш, безпомощно опитвайки се да си поемеш дъх. Но „В Рим прави като римляните”. Глупаво е да се озовете на другия край на света и да се храните в МакДоналдс или в някой френски или италиански ресторант. Храната е част от културата на една страна. Ако искате да я опознаете, да се потопите в нея, рискувайте!

Намерете ресторант, който предлага класическа тайландска кухня, но ако не сте почитатели на лютото, задължително питайте, преди да поръчате. Иначе ще се озовете срещу огромен брой прекрасно ухаещи ястия, които не можете да вкусите, защото са твърде лютиви. Точно това се случи с мен първата вечер. На втората вече питах много внимателно. И въпреки това, когато сервитьорът каза: „Това е люто, а това е много леко люто…”, много леко лютото се оказа доста люто… На третия ден бях посвикнала, на четвъртия – почти, а днес мога да изям всичко, разбира се, след като изчакам търпеливо да изстине. Постоянно се питам защо правилото, че в горещ климат се пият горещи напитки и се ядат горещи, люти храни, при мен не работи.

И все пак усещането е неповторимо!

И все пак, все още си оставам подозрителна към всяко нещо с яркочервен цвят в чинията. Защото тайландската храна, освен ярка на вкус, е ярка и като цветове. Иначе все още зеленият черен пипер, който тук слагат на гроздове в ястията, се оказа не толкова лют, колкото очаквах…

Тайландският масаж. Той е като любовна история – болката и удоволствието вървят ръка за ръка. Тъкмо вече не издържам и ще извикам, че Болииии! Ужасно болиии!!!, и ме залива вълна на облекчение и удоволствие. Момичето, което от пет чáса прилага върху клетото ми благодарно тяло тайните на тайландското спа, е с цяла глава по-дребничко от мен, с тяло като стръкче трева, грамадни тъмни очи и ръце с удивителни дълги и тънки пръсти. Но съм убедена, че когато затворя очи, тя мигом се сменя със злата си близначка, която започва да пренарежда костите и органите ми в полза на някакъв зловещ извънземен експеримент. Нямам друго обяснение. В момента, в който тънките нежни палци на моята изящна мъчителка се забиват някъде под лопатките ми, си представям как със същия небрежен натиск вкарват пирон в бетонна стена. Ей така, с лекота!

Ако ви се отдаде възможност, опитайте го. Един съвет, който получих от приятел и спазих: отидете в специализиран спа център или ползвайте онзи в хотела си. Там никой не очаква да поискате „допълнителни” удоволствия. А и да поискате, няма да ги получите. В страната, където уважението е на първо място, самоуважението също не бива да пада по-долу.