Моята луда лятна любов с Мокамбили

Ако някой ти каже,  че любовта е като цвете,  което трябва да отглеждаш и обгрижваш,  не му вярвай. Любовта е плевел,  който без да усетиш,  се е обвил около тялото и сърцето ти,  изпива соковете ти и те държи буден и жаден за още. Любовта е наркотик,  който завладява сетивата ти и те превръща в онова,  което не си. Любовта е състоянието,  в което постоянно се тревожиш за нещо,  което не заслужава твоите тревоги,  защото живее от тях.  Първата доза – влюбването,  приятният гъдел в мозъка,  е прекрасна. Втората вече е пристрастяване,  а от него измъкване няма. Признавам,  никога не съм опитвала някой от стандартните наркотици. Знам,  че са нещо лошо. Всички повтарят,  че са нещо лошо. Но любовта съм опитвала много пъти. Защо никой не казва,  че тя е също е опасна? Казват,  че нямало бивши наркомани. И бивши влюбени няма.

Гледам назад и се опитвам да си спомня мига на първата си доза. Мисля, че беше в Италия (че къде ли другаде да е?!), насред лятната жега в градчето Сирмионе, сред влажния мирис на езерото Гарда и сладкия аромат на цъфналите бугенвилии, примесен с парфюма на мъжа до мен… Видях го, подминах го, дори го снимах – една снимка, която не се получи хубава, но ми създаде настроение. Тогава си мислех, че това настроение е чисто туристическо – просто минавам през света и събирам пъстрите му мъниста.

След време видях снимката му в едно списание. Не моята, разбира се, а друга, по-качествена, от професионален фотограф. Беше хубаво списание, с лъскава лакирана  корица и гладки гланцови листове вътре. Обичам хубавата хартия, хубавия печат. Като малка често разтварях някой от албумите на родителите ми и вдишвах мириса на мастилата… И сега го правя, и сега го направих – поех аромата на страниците, а лицето ми се озова безкрайно близо до него. Хареса ми, признавам, много ми хареса, прииска ми се да го имам, но си казах: „Няма да вирее в моя климат, по-добре изобщо да не ми минават подобни мисли през главата!“. И като че ли отново го забравих.

Но когато любовта се увие около сърцето ти, тя постоянно ти напомня за себе си. И в края на тази пролет – и случайно, и отново – аз се озовах в Гърция. За мен тя никога не е била усещане за пътешествие или приключение  – просто един уикенд, половин седмица, парти с приятели, бягство за двама. Нещо, направено малко набързо, малко бунтарски, малко напук на задачите от ежедневието. Пътувала съм там и по работа, и за удоволствие, но винаги съм се чувствала като у дома си. Спокойствие, защитеност, топлина, мързеливо море и никакви прекомерни изблици на хормони и емоции. Но… В един миг си бъбрех усмихнато с  чаровната собственичка на хотела, мързеливо измъквайки от мозъка си английски и гръцки думи. В следващия го видях – до паркинга, в началото на алеята, която водеше към моята стая.

„Как се казва?“, попитах. „Мокамбили“, отговори тя.

В малкото джобче на една от чантите ми – онази, с която бях тогава, още стои листчето с името му, което тя ми написа – на гръцки, с красиви печатни букви, за да не се объркам, когато го произнасям. Когато тя го изричаше, допираше плътните си устни с блестящо червено червило така, сякаш ще каже на някое малко дете „Ам!“, а после ще му лепне сочна целувка.  Блестяха и очите й – явно беше видяла желанието в моите. Логично беше да познава добре всичките му знаци. Хотелът й на брега на морето, с огромната си цветна градина и полутъмни стаи със сини стени, беше място, създадено, за да се влюбиш. И аз се влюбих.

Нататък историята е банална. Когато си заминавахме, пoпитах мъжа, с когото бях: „Какво ще кажеш да потърсим Мокамбили?“. Не очаквах, но той се съгласи.  Намерихме адреса, който собственичката ми беше дала. Мъжете, които ни посрещнаха, не говореха и думичка английски, затова просто подадох листчето и един от тях, след като ме огледа преценяващо, махна с ръка към една от цветните алеи…

И така се започна.

Натоварихме двете саксии на задната седалка. Сърце не ми даде да ги сложим в багажника – в крайна сметка от толкова време копнеех  да имам това цвете, че сега бях готова да го прегръщам през целия път до София. Седмица по-късно обаче любовта ми беше помрачена – прекрасните яркорозови цветове започнаха да падат. Сменях мястото му, изкушавах се да сменя и саксията, но се страхувах да не му причиния още по-тежко боледуване. Постоянно си припомнях как цялото гръцко крайбрежие е отрупано с „мокамбили“ в най-различни цветове и те растат навън, подпират се на фасадите, катерят се по тях, облягат се на оградите и дори на местата, близки до нашата граница, където зимите са си достатъчно студени, пак се радват на обилен цъфтеж и добро здраве.

После се случи така, че посред отчаянието си, отново заминах. Майка ми поливаше цветята ми всеки ден, информираше ме постоянно колко кичести са станали мушкатата, колко е горещо на терасата ми и как растенията се нуждаят от много вода, но и дума не отваряше за моя Мокамбили. А когато се върнах, заварих свежи малки зелени листенца там, където предполагах, че вече ще виждам само сухо голо клонче. „Исках да се изненадаш“, каза ми тя. А завръщането от последното ми пътуване преди около две седмици ми донесе нова изненада – цяла топка кичести пурпурни цветове с блестящи бели тичинки. Тъкмо се бях отчаяла и страстно търсех нова любов, която да ме излекува от разочарованията на тази, и отново изпаднах в еуфория, в онова чувство, което идва след отчаянието, когато дълго си чакал някой, дори и дребен знак на внимание, а той не е идвал…

Тази сутрин на цимента на терасата ми отново имаше отронени пурпурни цветове. Нали ти казах – любовта е постоянна тревога. Но ако не закоравяла, вече съм поне достатъчно тренирана. Знам, че скоро отново ще бъда дарена с радост, а после отново ще дойдат мигове, в които сърцето ми ще бъде свито. Освен това, научих нещо, което ме накара да бъда по-скептична към любовните обещания – онова, което всички ние смятаме за красиви цветове, всъщност са просто ярки листа, които скриват невзрачните кремави цветове. Прекрасна обвивка за банална същност. Помъдрявам, нали? Затова в началото на пролетта, ще се отдам на истинска вакханалия и ще си купя още саксии с бугенвилии – от всички видове, които намеря. Така, когато единият Мокамбили ме пренебрегва, другият ще ме дарява с цялата си нежност и любовта ни няма да цъфти само едно лято.

Съвети от познавачи

Бугенвилията обича въздух и слънце като шарената сянка е за предпочитане пред жаркия пек. Мястото трябва да бъде светло, прохладно и далеч от течение. При първото застудяване саксията се прибира задължително в дома.
В почвата се прибавя малко едрозърнест пясък, прави се добър дренаж с поне 2-3 см керамзит. Младите растения се пресаждат веднъж на 2 години, като се внимава да не се наранят корените. Бугенвилията невинаги понася добре пресаждането – възможно е да опадат листата или прицветниците, а ако саксията е твърде голяма, може да цъфти по-малко, но пък расте на листна маса. Затова пресаждане се прави само в краен случай.
През лятото се полива обилно с топла вода в утринните часове, когато горният слой на почвата е засъхнал. Излишната вода трябва веднага да се изхвърли. До август се наторява всяка седмица, защото има висока необходимост от хранителни вещества. Обича и високата влажност. Затова може да се пръска, като се внимава да не попада вода върху прицветниците.
Растението презимува на светло и прохладно (8-10°С). Прибира се с изсъхнала коренова туфа. Твърде дългите издънки се отрязват. Когато листата изпадат, вече не се полива и не се допуска корените да изстиват, тъй като загниват. Изпадалите листа се отстраняват редовно. За да цъфне възможно по-рано, растението се поставя през март до слънчев прозорец.

Информация – от: Hobby Kafe и Енциклопедия цветя, където ще откриете още много важни и полезни съвети за отглеждането на бугенвилии.

View Slideshow