Болоня. В жълтата светлина

Винаги ми се случва да идвам в Болоня през октомври. И винаги е слънчево, ветровито и хладно, но не много – само колкото да ми се прииска едно бързо кафе някъде на завет. Покривките на кръглите масички се веят, салфетките литват по площада, облаците за миг се отразяват в чашата като в малко огледалце и изчезват. Местните жители се срещат, сядат на открито пред кафенетата и не обръщат внимание нито на слънцето, нито на вятъра, нито на облаците. Разговарят, жестикулират, но някак премерено, а после разменят целувка по бузата и се разделят.
Аз обаче сядам на закрито. Сервират ми пресен сладкиш, обилно полят с яйчен крем, и с огромна свежа ягода за украса. Невероятно вкусен е и сиропираната му сърцевина се разтапя в устата ми. Към него – малка като напръстник чашка силно кафе, болезнено горчиво след сладките хапки. Италианското кафе – знам вече, се пие на една глътка, затова вятърът скоро ме подгонва по уличките, потънали в жълта светлина. Неделя по обед е и от отворените прозорци се носи аромат на пържен лук, босилек и пресен хляб, звън на чаши и прибори. Представям си как жени с тъмни рокли разстилат бели дантелени покривки, как подреждат чинии със златен кант и внимателно оглеждат чашите, за да няма и едно петънце по тях. А вездесъщата жълта светлина тече през прозореца и залива и стаите, и лицата им… Разбира се, това са си мои фантазии. Явно много стари филми съм гледала. Жълтата светлина обаче, е неоспорим факт. Тя присъства и във фантазията ми, и в действителността, отразява се в оранжево-жълтите фасади, позлатява прашинките по витрините на старовремските дюкянчета и ме обгръща, променяйки цветовете на дрехите ми. Потънали в нея, сградите и хората изглеждат нереални. Енотека с ярки червени черги, подобни на нашенските, и тъмнозелени бутилки, изнесени на улицата, привлича погледа ми с различните си цветове. Но мракът отвъд вратата й е плътен и също златист като много, много тъмен мед.
Целият град носи усещането за златист мед. Вероятно причината е във фасадите – всички са оцветени в топлите нюанси на жълтото, оранжевото, убито червеното и керемиденото. Обгръща ги меката есенна мараня, също златиста и така добре позната от картините на старите италиански майстори. Асоциацията е толкова силна, че клоните на дърветата в далечната част на улицата ми заприличват на кракелюри. Червени покриви и оранжеви фасади – дори хладният ветрец не премахва слънчевото настроение и когато в някоя по-тясна уличка се загърна инстинктивно в шала си, се чувствам някак изненадана: Защо го правя?!
Аркадите са другата особеност на Болоня. Вероятно вече двайсет минути вървя под тях, като излизам изпод едната само, за да пресека улицата. После веднага се мушвам в другата. Някои са много стари, други – вероятно от края на XIX или дори началото на XX век, но всичките имат своята специфична украса – шипове, за да не кацат гълъбите, фрески, релефи. Настилката им е истинска прелест: геометрични мозайки, цветна теракота, камъни, имитиращи дърво, дори истинско дърво – старинен „паркет”, наскоро изшлайфан и прясно лакиран. Преминавам под аркада, чиито колони са горели, но въпреки това не са сменени с по-нови. Просто около всяка от тях е издигнато стоманено скеле, което да крепи свода, но и да се вижда черното вече дърво. Докосвам го – обработено е с някакъв консервант, но все пак оставя следи по пръстите ми. Запазено е вероятно с усет към историята, с мисълта, че щом нещо се е случило, то трябва да бъде запомнено.
Надниквам последователно в малко ателие за изработване на мъжки костюми, в малка книжарничка, в малка обущарничка и в малка сладкарничка – зад раменете на хората, които ме посрещат, виждам ръка, която тропосва тъмносин плат, купчини книги, току-що оставени, за да бъдат занесени по местата им когато изляза, старовремски калъпи за обувките на редовните клиенти или техните дядовци може би, старинна опушена фурна, от която някой изважда дебел и ухаещ, още парещ блат за торта. Блатът е наситеножълт с онзи цвят, който придават само многото яйца. Тези цветове и откраднати от погледа ми действия сякаш са картина или театрален декор, а не жива част от един от най-богатите съвременни градове на Италия. Но това е тъканта на Болоня – модерното и старинното са здраво преплетени нишки. По древните улички подминавам бутиците на най-известните световни дизайнери. Виждам екстравагантни дори и за днешния вкус дамски обувки с невъзможно тънък ток и още по-невъзможна цена (вероятно и заради двете преди векове някой би изгорял на кладата), а на милиметри от тях – романтична фреска с избелели от времето цветове.
Болоня е особен град с особен статут. Всеизвестни са двете й прозвища – Дебелата (La Grassa, заради това, че тук властва най-добрата кухня в цяла Италия) и Учената (la Dotta, заради това, че Болонският университет е най-старият в света). Казват, че в университета й за първи път била въведена като учебен предмет дисекцията на човешко тяло. Като знам как зле е гледала църквата на този метод и как известни художници са плащали тайно, за да откупят тялото на някой бедняк, или дори да го откраднат – само и само да изучат мускулите, разположението на органите и костите… Въвеждането на дисекцията е акт, който категорично демонстрира властта на Университета и Града.
Все пак, Болоня е известна и с богатството си. През XV век е била независим град-държава, един от най-могъщите в Европа от онова време. Като вървиш по кръглите камъни, настлали старите улички в центъра й, когато преминаваш през преходите в сградите, които те отвеждат на съвсем неочаквано място, не можеш да не си представиш платените убийства, породени от благородническите междуособици. Двете кули в центъра са свидетелство за съперничеството между местните фамилии, но те не са единствените. Според историческите справочници и пътеводителите, в миналото кулите са били цели 180. Щом проследиш с поглед дългите сенки, които оцелелите хвърлят над града, неизменно си представяш как са се извисявали всичките онези 180 над околните сгради. Болоня не е единственият град в Италия с подобни кули, но концентрацията на наука, богатство и политическо съперничество на такова малко място, е вълнуваща.
Това усещане се засилва, когато излезеш от „Сан Петронио” – църквата, която жителите на Болоня имали претенцията да построят по-величествена от „Свети Петър” в Рим. Отвън храмът изглежда незначителен с фасадата си от потъмнели кафеникави тухли, но щом влезеш през тесния вход, величието, красотата и вложените пари изумяват. Вечерта тук ще се проведе органов концерт с творби на Бах – сред тези стени, под тези високи сводове, сред тази богата украса изживяването ще бъде потресаващо силно…
Но сред крещящия разкош, сред кънтежа от стъпките на туристите и гласовете на ексурзоводите, има едно местенце, изолирано сякаш с невидима преграда от останалата част. Това е пространството пред олтара на Богородица. „Тук може да влезете само за молитва”, пише на малка табелка и никой друг, освен молителите, не преминава очертаната от нея граница. И сред всичките глави в храма – с опънати нагоре вратове и ококорени към прекрасните релефи очи, две са наведени надолу. Две жени, млада и стара, явно непознати една на друга, коленичили между пейките, а не седнали на тях, унесени всяка в своята молитва – сам-сами в целия храм, сякаш потънали в безкрайна, извънвременна, плътна и тежка тишина.
А отвън, току пред стъпалата на цървата, две момчета и две момичета си подават с подритване пъстра топка като внимават да не тупне на земята. Най-добра от четиримата е смугла красавица с прекрасно тяло, тесни дънки и блестяща коса на огромни къдрици. Малко по-нататък, почти до Двореца на Градоначалника, малък джазбенд импровизира върху известни мелодии. Миналата есен също беше тук, но дали в същия състав?
Рязко ме лъхва мирис на тамян, силен и отблизо. Течението го е донесло от една от малките улички, успоредни на площада. Там, по средата на платното, бавно се движи шествие със свещи. Свещениците са в черно, жените – с бели дантелени покривала на косите. Димът от свещите ги обгръща и размазва образите им. Минувачите спират да ги гледат, туристите ги снимат, а един забързан мъж рязко се отдръпва, за да не пресече пътя им, прекръства се и отминава. Може би е погребение? Преминавам в съседната уличка и мирисът на тамян изчезва така внезапно, както се е появил. Продължавам да чувам само гласовете на пеещите, които лека-полека се отдалечават в жълтата светлина.

View Slideshow